Защо посещението остана в сянка

Визитата на Кирило Буданов в София беше държана в тайна по две причини - съображения за сигурност и желанието на украинската страна да не поставя публично в неудобно положение българските си домакини. И двете са показателни.

Първата означава, че Украйна оценява риска от руски разузнавателни и оперативни структури в България достатъчно сериозно, за да не допуска предварителна публичност около посещението на един от най-важните хора в украинската система за сигурност.

Втората е още по-интересна. Украйна очевидно е искала да проведе разговора с българските институции, без да ги принуждава публично да заемат позиция, за която самите те може би не са готови. Това е дипломатически жест. И той показва нещо много важно - че на Украйна ѝ пука за отношенията с България. Още повече - тя се смята за задължена да информира българската държава за това какво знае за атаките срещу корабите в българската изключителна икономическа зона.

Човекът, който знае много

Тук ролята на Буданов не е случайна. Той е човек от най-близкото обкръжение на Зеленски и разполага с изключително чувствителна разузнавателна информация. От януари 2026 г. ръководи Офиса на президента на Украйна, като сред основните му задачи са сигурността и преговорният процес.

Това е човек, който знае много. И именно затова присъствието му в София има значение. Украйна очевидно има информация, която смята за достатъчно важна, за да бъде представена на българското правителство и президент.

Големият проблем

И тук стигаме до големия проблем. Колко дълго България може да продължава с политиката на „не разбрах, не видях, не чух“?

Два търговски кораба са атакувани в българската изключителна икономическа зона. Един е потънал. Има изчезнали членове на екипажа. Украйна твърди, че разполага с информация за извършителя. България трябва да установи фактите.

Това не е въпрос на симпатии към Украйна. Не е и въпрос на предварително политическо решение кой е виновен. Това е въпрос на национална сигурност. Има огромна разлика между това да кажеш: „Русия е виновна“ и да кажеш: „Дайте ми доказателствата и ще ги проверя.“ Втората позиция е задължителната позиция на една държава.

Изпитанието пред държавниците

Именно тук президентът Румен Радев е изправен пред неизбежен тест. Той не е длъжен предварително да приеме украинската версия. Но е длъжен да изиска, разгледа и оцени доказателствата. И ако доказателствата сочат към Русия - да го каже. Защото държавникът не може да избира фактите според политическата цена на тяхното признаване.

А точно това е опасността при политиката на постоянно отлагане на очевидното - всеки нов факт се превръща не в основание за актуализиране на позицията, а в проблем, който трябва да бъде политически заобиколен. И това вече е много опасно за България.

Защото Русия не се нуждае България да напусне НАТО и ЕС. Достатъчно е България да бъде държава, която се колебае достатъчно дълго, за да не може да реагира навреме. А България в момента се нуждае от точно обратното - институции, които виждат заплахата, проверяват фактите и вземат решения независимо от политическия комфорт.

При Илияна Йотова проблемът е още по-дълбок, защото в трудни ситуации тя се снишава именно защото целият ѝ кариерен и професионален път е преминал в условията на номенклатурни памперси - без да се налага да прави тежки избори и да ги отстоява. Спомнете си поне един път за проява на характер.

Информация има, липсва готовност

Разузнаването може да даде информация. Но решението е на държавника. И той носи отговорност за него.

Точно това липсва на България в момента - не информация, а увереността да използва информацията. Не доказателства, а готовност да приеме доказателствата, когато те разрушават удобната политическа конструкция.

И това води до истинското проклятие на България. В най-трудния и пълен с рискове за националната ни сигурност момент през последните десетилетия страната ни има нужда от държавници със собствена преценка, политическа смелост и чувство за отговорност. А ги няма. Ни президент, ни премиер.

Защото в криза най-опасното не е да сгрешиш. Най-опасното е да откажеш да видиш това, което вече знаеш.