Посещението на Кирил Буданов в София е останало в тайна поради съображения за сигурност и желанието на Украйна да не поставя българските си домакини в неудобна публична позиция. Това показва, че Украйна оценява сериозно риска от руски разузнавателни и оперативни структури в България и не иска предварителна публичност около визитата на един от най-важните хора в украинската система за сигурност.

Втората причина е още по-показателна: Украйна е искала разговорът с българските институции да се проведе, без да ги принуждава публично да заемат позиция, за която може би не са готови. Това е дипломатически жест и знак, че за Украйна отношенията с България са важни. Освен това тя се чувства задължена да информира българската държава за това, което знае за атаките срещу кораби в българската изключителна икономическа зона.

Ролята на Буданов не е случайна. Той е от най-близкото обкръжение на Зеленски, разполага с изключително чувствителна разузнавателна информация и от януари 2026 г. ръководи Офиса на президента на Украйна, като сред основните му задачи са сигурността и преговорният процес. Той знае много и именно затова присъствието му в София има значение.

Украйна очевидно има информация, която смята за достатъчно важна, за да бъде представена на българското правителство и президент. Тук възниква големият проблем: колко дълго България може да продължава с политиката на „не разбрах, не видях, не чух“? Два търговски кораба са атакувани в българската ИИЗ, един е потънал, има изчезнали членове на екипажа. Украйна твърди, че разполага с информация за извършителя. България трябва да установи фактите.

Това не е въпрос на симпатии към Украйна, нито на предварително политическо решение кой е виновен. Това е въпрос на национална сигурност. Има огромна разлика между това да кажеш „Русия е виновна“ и да кажеш „Дайте ми доказателствата и ще ги проверя“. Втората позиция е задължителна за една държава.

Тук президентът Румен Радев е изправен пред неизбежен тест. Той не е длъжен предварително да приеме украинската версия, но е длъжен да изиска, разгледа и оцени доказателствата. И ако доказателствата сочат към Русия – да го каже. Държавникът не може да избира фактите според политическата цена на тяхното признаване. Опасността при постоянно отлагане на очевидното е, че всеки нов факт се превръща не в основание за актуализиране на позицията, а в проблем, който трябва да бъде политически заобиколен.

Това е много опасно за България. Русия не се нуждае България да напусне НАТО и ЕС. Достатъчно е България да бъде държава, която се колебае достатъчно дълго, за да не може да реагира навреме. А страната ни се нуждае от точно обратното – институции, които виждат заплахата, проверяват фактите и вземат решения независимо от политическия комфорт.

За Илияна Йотова проблемът е още по-дълбок. При трудни ситуации тя се снишава, защото целият ѝ кариерен и професионален път е минал в условията на номенклатурни памперси – без да се налага да прави тежки избори и да ги отстоява. Разузнаването може да даде информация, но решението е на държавника и той носи отговорност за него.

Точно това липсва на България в момента – не информация, а увереността да използва информацията. Не доказателства, а готовност да приеме доказателствата, когато те разрушават удобната политическа конструкция. В най-трудния и пълен с рискове за националната ни сигурност момент през последните десетилетия страната ни има нужда от държавници със собствена преценка, политическа смелост и чувство за отговорност. А ги няма – ни президент, ни премиер. Защото в криза най-опасното не е да сгрешиш. Най-опасното е да откажеш да видиш това, което вече знаеш.