Десетилетия наред Вашингтон диктуваше правилата в Близкия изток. САЩ се опитваха да изградят близки отношения между Израел и ключови арабски съюзници като Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, докато в другия лагер бяха Сирия, Иран и техните проксита. Войната в Газа и неуспешната американска намеса в Иран обаче разклатиха тази конструкция, а Русия също загуби голяма част от влиянието си.

Последните месеци показаха, че американските бази вече не се възприемат като гаранция за сигурност. Иран откри нов механизъм за натиск върху света, като ефективно блокира трафика през Ормузкия проток. В същото време Турция не крие амбициите си да доминира в региона и все по-активно търси роля на гарант за сигурността.

В Сирия продължилата над 12 години гражданска война доведе до края на управлението на династията Асад. Отслабването на Хизбула след 7 октомври лиши бившия президент от ключова подкрепа. На власт дойде Аш Шараа, определян някога като ръководител на Ал Нусра. Турция, която разполага с втората по големина армия в НАТО, се превърна в основния съюзник на новата власт в Дамаск.

Израел пое контрола над демилитаризираната зона по границата със Сирия, а местните власти се оплакват, че Тел Авив изгражда там нови бази. Проиранските милиции в Ливан и Ирак са отслабени, но далеч не са изчезнали. Сирийският президент заяви, че страната не трябва да бъде принуждавана да избира между експанзионистичната политика на Израел и тази на Иран.

Анкара наскоро подписа споразумение за обща отбрана със Саудитска Арабия и Пакистан. Това влиза в конфликт с американския план за нормализиране на отношенията с Израел и буди тревога в Обединените арабски емирства. Аш Шараа не възразява на външнополитическите амбиции на Турция, определяни от мнозина като неосмански. Анкара едва ли планира пълен контрол над Сирия, но със сигурност иска послушен партньор, който да приема засилено турско военно присъствие.

Според анализатори един Близък изток с режими, по-малко склонни да следват Вашингтон и да потискат опозицията, в дългосрочен план може да се окаже по-стабилен. Сегашният ред е към своя край и американските лидери вероятно имат последен шанс да запазят част от влиянието си. Вакуумът напомня за Суецката криза от 1956 г., когато Великобритания окончателно губи имперската си роля. Тогава от ситуацията се възползва Вашингтон. Сега предстои да се види кой ще заеме мястото му.