Адаптивният круиз контрол се превърна в една от най-желаните функции при избора на нов автомобил. Системата поддържа автоматично зададена скорост и дистанция от превозното средство отпред, като използва радари, камери и ултразвукови сензори. Тя позволява на колата сама да спира и да потегля в задръствания, което прави магистралното шофиране много по-спокойно. Това технологично удобство обаче крие сериозен психологически капан.

Когато електрониката поеме управлението на газта и спирачките, шофьорът започва да шофира пасивно. Проучвания за пътната безопасност показват, че при дълга употреба на асистентите времето за реакция на водача при изненадваща опасност се удвоява. В критичен момент, когато системата поиска намеса, човекът зад волана се нуждае от скъпоценни секунди, за да осъзнае ситуацията и да поеме контрола.

Технологията също има физически граници. Радарите и камерите не работят добре при проливен дъжд, сняг, гъста мъгла или ниско слънце, което може да ги заслепи и да доведе до внезапно изключване на асистента без предупреждение. Повечето системи изпитват трудности и при разпознаването на неподвижни обекти, като спрял камион или животно на пътя, ако няма движещ се автомобил пред тях.

В градска среда адаптивният круиз контрол често предизвиква дразнене у другите шофьори. Тъй като оставя по-голяма дистанция, други коли постоянно се престрояват в празнината, което кара електрониката рязко да спира. Това създава риск за автомобилите отзад. Безспорно адаптивният круиз контрол е велико инженерно постижение, което намалява умората при дълги пътувания. Той обаче е само първо ниво на автономност и изисква непрекъснато внимание. Пълното доверие на електрониката превръща водача в пасивен наблюдател, а на пътя това може да е от решаващо значение за избягване на инциденти.