На 8 октомври 1912 г. започва Балканската война – въоръжен конфликт между България, Сърбия, Гърция и Черна гора, обединени в Балканския съюз, и Османската империя. Повод за войната стават кланетата над българското население в Щип през ноември 1911 г. и в Кочани през юли 1912 г. В отговор на жестокостите четирите балкански държави поискват от Високата порта административни реформи в европейските си територии. След категоричния отказ те обявяват обща мобилизация.

Първи военни действия започват черногорските войски, които в края на септември 1912 г. нахлуват в Северна Албания. Това води до прекратяване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства. На 5 октомври България и Гърция обявяват война на Турция, а на 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. Към началото на войната Балканският съюз разполага с 645 000 войници и 1412 оръдия, докато османската армия има 420 000 души и 930 оръдия.

Османската империя губи войната. Според Лондонския мирен договор от 1913 г. тя е принудена да отстъпи териториите на запад от линията Мидия–Енос. Българските загуби са тежки: 66 000 офицери и войници и 100 000 ранени. Войната се превръща в естествен завършек на националноосвободителните борби на балканските народи.

На 5 октомври 1912 г. цар Фердинанд издава манифест за обявяване на Балканската война. В него той подчертава, че миролюбието е изчерпано и че българският народ е принуден да прибегне до оръжие, за да помогне на християнското население в Турция. Той припомня кланетата в Щип и Кочани, както и пророческите думи на Царя Освободител, че свещеното дело трябва да бъде завършено. Според манифеста войната е справедлива, велика и свещена, а българската армия настъпва в турска територия рамо до рамо със Сърбия, Гърция и Черна гора. Царят завършва с призив: „Напред! Бог е с нас!“