Гафовете на българската дипломация не са случайни, а дълбоко вкоренени в историята ни. Още от възстановяването на държавността през 1878 г. липсата на опит и протоколна култура раждат куриозни ситуации. В архивите на Третото българско царство има разкази за пратеници, които не познават етикета, говорят високо по приеми и носят храна в джобовете на фраковете си. По-сериозни обаче са стратегическите грешки – честата смяна на правителства изпраща на ключови постове хора без езикова подготовка, което води до пропуснати ноти и международни недоразумения.

След 9 септември дипломацията е напълно идеологизирана. След падането на Берлинската стена става ясно колко дълбоко е проникнала Държавна сигурност в системата – близо половината дипломатически корпус през 90-те и началото на века е свързан с тайните служби. Това изолира България на международната сцена, защото западните партньори отказват да споделят класифицирана информация, а лустрацията буксува.

От по-новата история ярък пример е бившият посланик в Белгия и Люксембург Мая Добрева, чиято среща с великия херцог през 2016 г. се помни заради екстравагантно синьо бомбе с воалетка и пера. Още по-голям скандал предизвиква липсата на опит и обществен авторитет, които се оказват фатални за подобен ранг.

Най-тежкият институционален провал обаче е двойната кандидатура за генерален секретар на ООН през 2016 г. Първоначално издигнатата Ирина Бокова е изоставена в последния момент, за да бъде издигнат Кристалина Георгиева. Резултатът е абсурдно положение с две действащи кандидатури, взаимно бламиране пред Съвета за сигурност и загуба на международно влияние, което проправя пътя на Антонио Гутериш.

Към това се добавят и съмнителни назначения на почетни консули, като македонският милионер Орце Камчев, който по-късно е арестуван за корупция и рекет. Такива случаи показват как лобизмът и необмислените назначения застрашават националната сигурност и създават междудържавни скандали.

Експерти посочват, че проблемите в Министерството на външните работи идват от постоянните партийни назначения за сметка на професионализма и липсата на реакция при международни кризи. Дипломатите от кариерата Чавдар Младенов и Огнян Гърков дори издават книга, посветена на тези грешки, подчертавайки, че темата често се използва за политически нападки срещу съвестните служители.

Изводът е ясен – докато дипломатическите постове са награда за лоялни партийци, параван за бивши агенти или инструмент за корпоративни интереси, образът на „Бай Ганьо“ ще продължава да следва нашите мисии зад граница. Спасението е в строгите професионални стандарти, етикета и подготовката, които могат да пречупят тази историческа спирала от провали.