Срещата на НАТО в Анкара донесе две важни новини за България. Първо, ЕС и обединена Европа постигнаха геополитическа победа, като политиката им за Украйна беше приета и от САЩ. Това сложи край на предишния "дух от Анкоридж", който беше про-руски, и го замени с про-украински "дух от Анкара". Въпреки ранните признаци, че Тръмп фаворизира Русия, сега той открито подкрепя Зеленски и разрешава удари дълбоко в Русия. Второ, Украйна беше третирана като почти равноправен член на НАТО, което показва, че въпреки липсата на формално членство, тя е част от западния свят поради споделени ценности и интереси. Това е промяна и в американската позиция, която сега вижда полза от подкрепата за Украйна, отчасти поради руската подкрепа за Иран.
Вътрешно, правителството на Румен Радев следва европейския курс, но неохотно, вероятно за да не разочарова русофилския си електорат. Това се вижда от спасяването на руския патриарх от санкции и отказа да се предоставя помощ на Украйна. Неохотната европеизация засяга и фискалната политика – бюджетът за 2026 г. е с дефицит от 5,7%, което нарушава европейските правила и крие риск при евентуално влошаване на икономиката.
Стратегически грешки са и приоритетите – правителството не отделя средства за завода с "Райнметал", а вместо това запазва капиталови разходи за клиентели. Договорът "Боташ" е признат за неизгоден, но беше подписан за 13 години, което излага България на загуби. Липсва обяснение защо са приети толкова дългосрочни условия.
И накрая, случаят с полетите на Делян Пеевски до Истанбул повдига въпроси за заобикаляне на санкциите и ролята на институциите. Това е основната тема, заради която Радев беше избран, но борбата с корупцията все още е на ниво пикантерии.
В крайна сметка, духът от Анкара създава вътрешни терзания за българското правителство, което се колебае да подкрепи европейската линия поради морални съмнения и неверие в способностите на Европа. Тези допускания бяха опровергани на срещата в Анкара, но остават предизвикателство за българската външна политика.