На 2 октомври 1996 г. пред дома си на столичната улица „Латинка“ 15 е застрелян Андрей Луканов – една от най-спорните фигури на българския преход. Той е смятан за сивия кардинал в управляващата тогава БСП, за проводник на руските интереси в енергетиката и за баща на икономическия преход. В онзи ден Луканов променя обичайния си навик: вместо да изчака охраната от „Топенерджи“, излиза сам. Около 9:15–9:20 ч. той се отправя към чакащото го „Пежо 306“, но се сеща, че е забравил нещо, и се връща към домофона, за да се свърже със съпругата си. Тогава убиецът стреля четири пъти с пистолет „Макаров“ от разстояние 1,5–2,5 метра. Един куршум улучва дясното слепоочие, а три – гърба. Луканов пада, а стрелецът изчезва.

На мястото са открити захвърлени дрехи, с които вероятният убиец се е маскирал като скитник. Оръжието е намерено едва 40 дни по-късно зад радиатор на етажна площадка в съседен блок на улица „Димчо Дебелянов“. За убийството са задържани и осъдени Александър Русов, Алексей Кичатов, Георги Георгиев, Ангел Василев и Юрий Ленев, но присъдите по-късно са отменени. Атентатът остава неразкрит. Веднага след смъртта му в печата се появяват различни версии – от разправа на „енергийната мафия“ до битови причини. Това е последният голям политически атентат в българската история.

Андрей Луканов е 40-ият български министър-председател и седмият убит. След чистката срещу парламентарната опозиция през 1947–1948 г. той е първият убит български депутат. Роден е на 26 септември 1938 г. в Москва, където родителите му емигрират след Септемврийското въстание. Дядо му Тодор е сред ръководителите на БКП и депутат още от 1913 г., а баща му Карло – кръстен на Карл Маркс – е интербригадист в Испания и отговорен служител на Коминтерна. След 9 септември 1944 г. Карло се връща в България и става външен министър и заместник-председател на Министерския съвет, което помага на политическата кариера на сина му.

Андрей Луканов върви по стъпките на баща си в изпълнителната власт, а по партийна линия влиза в Политбюро на ЦК на БКП. Дълги години е кандидат-член, до 10 ноември 1989 г. – деня на голямата рокада в партийното ръководство. Получава добро образование, научава езици и установява контакти с чужди политици. Заедно с Петър Младенов и Георги Атанасов той е двигател на промяната. След свалянето на Тодор Живков те започват демонтирането на тоталитарната система. В къщата на „Латинка“ 15 Луканов се среща и с представители на зараждащата се опозиция.

БКП се отказва от монопола върху властта и през 1990 г. се провеждат първите свободни избори след Втората световна война. Абсолютно мнозинство печелят комунистите, вече преименували се на социалисти. Андрей Луканов става министър-председател. Той подкрепя частния бизнес – за кратко време се създават частни предприятия, застрахователни дружества и банки. В този период е сред най-популярните личности в България, но скоро звездата му започва да бледнее. Нападат го както политическите противници, така и твърдолинейните в собствената му партия. Като човек на компромиса той настоява за широко коалиционно правителство. Когато опозицията отказва да сътрудничи, Луканов подава оставка, макар парламентарното мнозинство да му позволява да управлява. Част от партията му приема това като предизвикателство. Тодор Живков го обвинява, че е бил „ухото на Москва“ в партийното ръководство и че като ръководител на външната търговия е отговорен за колосалния външен дълг. Опозицията го упреква, че е превърнал политическата власт на компартията в икономическа, и го свързва с появата на групировките.

През 1992 г. Луканов отново сплотява партията около себе си, но вече като жертва. След изборите през октомври 1991 г. СДС идва на власт и с мнозинството си сваля депутатския му имунитет. Той е задържан под стража в „Развигор“, а след падането на кабинета на Филип Димитров през декември 1992 г. е освободен. През декември 1994 г. БСП печели отново абсолютно мнозинство, но Луканов дори не става министър. През 1995 г. обявява, че се оттегля от политиката и се отдава на бизнес. Избран е за ръководител на новосъздаденото руско-българско газово дружество „Топенерджи“. Опозицията обвинява компанията, че иска да монополизира не само доставките на руски газ, но и газопреносната мрежа. Премиерът и лидер на БСП Жан Виденов го обвинява, че не се отказва от властта, а иска да се увековечи чрез природния газ. Виденов постига тактическа победа, като изважда Луканов от ръководството на „Топенерджи“. Икономическата политика на правителството обаче задълбочава кризата – инфлацията достига почти 1000% за година. Партията се разцепва: Луканов настоява за оставка на кабинета, а Виденов вижда в това дезертьорство. Луканов успява да наложи своето протеже Георги Пирински за социалистически кандидат на предстоящите президентски избори. До изстрелите на „Латинка“ 15 остават броени дни.