Американските въоръжени сили са изправени пред системно изтощение, което не се дължи само на отделна криза, а на дългогодишен модел на прекомерна употреба. Завръщането на самолетоносача „Ейбрахам Линкълн“ след 320 дни в морето показа цената: недостиг на провизии, проблеми с водата и канализацията, спад на бойния дух и опити за самоубийство. Подобни сигнали има и за други ударни групи, за прехвърляния на сили от Индо-Тихоокеанския регион към Близкия изток и най-вече за изчерпване на запасите от модерни боеприпаси.

Коренът е в стратегията след Студената война: армия за два мащабни, но кратки и интензивни конфликта, а не за почти непрекъснати операции по света. САЩ разчитат на скъпи прецизни оръжия, стелт технологии и платформи като F-35, но не разполагат с достатъчно ресурси за продължителна война с велика сила. Противоракетната отбрана е предназначена основно за военни сили и инфраструктура, а не за защита на градове. Войната с Иран показа, че противниците са се научили да понасят удари и да продължават.

Политическият натиск за избягване на жертви води до щедро използване на скъпи оръжия в регионални конфликти. Резултатът е намалена боеготовност: F-35 е с пълна оперативна готовност 25% спрямо 38% през 2021 г., кораби излизат с недостатъчен екипаж, а ремонтите се отлагат. Увеличаването на бюджета и на личния състав с около 40 000 души няма да реши проблема само по себе си. По-разумен път е по-сдържана голяма стратегия: съобразяване на амбициите с ресурсите, публичен бюджет за военна активност, ограничаване на прекомерните разгръщания, по-голяма европейска отговорност и отказ от опит за едновременно покриване на всички глобални фронтове.