Научните изследвания все по-категорично потвърждават, че склонността към алкохолизъм има значителен генетичен компонент, но той не действа самостоятелно. В човешкия геном са идентифицирани над 400 локации и поне 566 генетични варианта, които влияят на риска от злоупотреба с алкохол. Тези варианти се разделят основно в две категории: метаболитни гени, като ADH1B и ALDH2, които регулират разграждането на алкохола в черния дроб, и гени, свързани с невротрансмитерите, сред които ключова роля играе CHRNA3. Последните проучвания показват, че имунните клетки в мозъка на хората с висок генетичен риск реагират по-силно на етанол, което улеснява формирането на зависимост. Рискът за наследниците на алкохолици е приблизително двоен спрямо общата популация, като близначните изследвания потвърждават значителната роля на наследствеността. Важно е обаче да се подчертае, че се унаследява предразположение, а не неизбежна съдба. Околната среда и епигенетичните промени действат като спусък: ранното запознаване с алкохола, хроничният стрес и травмите от детството могат да активират латентните рискови гени. От друга страна, познаването на собствения генетичен риск открива възможности за ранна превенция – чрез пълно въздържание или строги лични ограничения, както и чрез изграждане на здравословни стратегии за справяне със стреса. Така генетиката не е присъда, а инструмент за информиран избор.