Днешното кино и театър страдат от синдрома на „натуршчика“ – актьори, които не изграждат образи, а просто експлоатират собствения си натюрел. Публиката тъгува за епохата на истинските майстори на трансформацията. Замяната на класическото превъплъщение с документален натурализъм застрашава да превърне изкуството в серия клипове, в които лицата играят собствената си биография.
Феноменът „Томи“ описва актьори, избрани заради пълното съвпадение на личността им с търсения образ. Те са изключително органични, но са „еднократен феномен“ – играят себе си във всеки проект и губят магията в различна среда поради липса на занаят.
Проблемът не е само естетически, а и икономически. Трансформацията по системите на Станиславски или Страсбърг изисква време и бюджет – две неща, които индустрията не иска да дава. По-евтино е да се наеме „готов продукт“, чийто профил съвпада със сценария. Създава се илюзия за гениалност, защото актьорът не полага усилие, а използва собствения си емоционален багаж.
В миналото Ал Пачино и Даниел Дей-Люис правеха артистично насилие над себе си за ролите си, днес този подход е иронизиран като „овехтял“. Новата вълна режисьори предпочита натуршчик от съответната социална група, което води до загуба на универсалност. Ако актьор може да играе само каквото е преживял, професията се превръща в терапевтична сесия.
Търсенето на „естествени персонажи“ е мързелив подход. Когато всеки на екрана се държи като у дома си, изкуството губи условност и се превръща в битоописание. Тодор Колев учеше, че истинският майстор не играе винаги себе си – актьорството е бягство от собственото „Аз“. Той доказваше това с различни превъплъщения в кариерата си.
Голямата опасност е загубата на метафората. Театърът и киното са пространство за условност, където вярваме, че един мъж може да бъде датски принц, а обикновена жена – трагична героиня. Налагането на идентичност между актьор и роля убива въображението. Пътят към истинското творчество минава през способността да надскочиш себе си, а не просто да се покажеш пред камерата.