Дуайт Айзенхауер печели президентските избори през 1952 г. с убедителна победа над Адлай Стивънсън – 442 срещу 89 гласа в Избирателната колегия и 54,9% от народния вот. Така той връща републиканците в Белия дом след 24 години и поема поста като един от най-разпознаваемите герои на Втората световна война.

Военната му слава не изчерпва историческата му роля. Като върховен командващ на съюзническите сили в Европа Айзенхауер ръководи подготовката на десанта в Нормандия на 6 юни 1944 г. Като президент от 1953 до 1961 г. той управлява в разгара на Студената война, без Съединените щати да влизат в пряк конфликт със Съветския съюз.

Най-видимото му вътрешнополитическо наследство са междущатските магистрали. През 1956 г. той подписва закон за изграждането на 41 000 мили пътища. Инициативата е представена и като проект за национална отбрана, но трайно променя американската икономика, градовете и ежедневното придвижване. При него Корейската война приключва с примирие през 1953 г., а през 1958 г. е създадена НАСА, след като съветският „Спутник“ засилва космическото съперничество.

Айзенхауер не е запомнен като лидер на движението за граждански права, но по време на мандата му федералната власт предприема действия с историческо значение. През 1957 г. той подписва първия закон за гражданските права от края на Реконструкцията. След отказа на губернатора на Арканзас да изпълни съдебно решение за десегрегация Айзенхауер изпраща 101-ва въздушнодесантна дивизия в Литъл Рок, за да осигури достъпа на деветима чернокожи ученици до Централната гимназия. Той защитава върховенството на закона, но остава постепенен реформатор и не се превръща в публичен морален водач на борбата срещу расовата дискриминация.

Най-трайният му политически образ е свързан с обръщението при напускането на Белия дом на 17 януари 1961 г. Тогава Айзенхауер предупреждава, че трябва да се пазим от придобиването на неоправдано влияние от военно-промишления комплекс. Думите му се превръщат в понятие, с което и днес се описва връзката между армията, оръжейната индустрия и политическата власт.

Наследството му има и по-тъмна страна. Администрацията му разрешава тайни операции на ЦРУ, довели до свалянето на правителствата в Иран през 1953 г. и в Гватемала през 1954 г. Тези действия носят краткосрочни резултати, но допринасят за дългосрочна нестабилност. Затова Айзенхауер остава труден за еднозначна категоризация: генерал, който избягва нова голяма война; президент, който изгражда инфраструктура и защитава съдебната власт; и лидер, чиято Студена война разширява употребата на тайни операции.

Първоначално оценяван като прекалено предпазлив и дори пасивен, той постепенно заема по-високо място в историографията. Днес Айзенхауер се помни като президент на дисциплината, умереността и скритото политическо управление. Най-силната му историческа реплика остава предупреждението към бъдещите поколения да не позволяват на създадената за защита държавна машина да започне да управлява самата демокрация.