Сто дни след като правителството на Румен Радев положи клетва, властта е изцяло концентрирана в негови ръце, но демонтажът на стария управленски модел все още не е започнал. Протестният вот доведе до еднопартийно управление, службите бяха приближени до премиера, а от външнополитическа гледна точка България все по-осезаемо се дистанцира от общите европейски политики и залага на Турция като привилегирован партньор. Особено показателен е случаят с Пловдив, където предстои съдебен спор за 29% от акциите на Международния панаир — тест за това дали властта ще се изправи срещу близкия до нея бизнесмен Георги Гергов. В същото време убийството на Младежкия хълм разкри неспособността на държавата да опази гражданите от саморазправа, а реакциите на властта заобиколиха въпросите за неонацизма и радикализацията. Външната политика бележи засилено сътрудничество с Анкара — само за три месеца са осъществени поне седем срещи на правителствено равнище, включително около енергийни, транспортни и инфраструктурни проекти. Назначенията в държавната администрация обаче показват, че Радев не премахва партийния модел, а просто сменя списъка с облагодетелствани — кадри на ГЕРБ, БСП, ИТН и свързани с ДПС заемат постове. Обещаната борба с корупцията и осветляването на обществените поръчки буксува, а социалните мерки като „кошницата с грижи“ се оказват неефективни. Вместо да разруши системата, която критикуваше, Радев изглежда я нагажда към себе си.