Стереотипът за стария човек като вечно недоволен и недоверчив не се потвърждава еднозначно от научните наблюдения. Времето само по себе си не превръща хората в цинични и огорчени. По-скоро с възрастта намаляват емоционалната реактивност и невротизмът, а се засилват спокойствието, сговорчивостта и доверието. Данни от големи международни и надлъжни проучвания показват положителна връзка между доверието и благополучието през целия живот, като доверието към хората дори се увеличава с напредването на възрастта.

Цинизмът обаче не е измислен проблем. Той по-често се появява не заради броя изживени години, а заради начина, по който човек е бил третиран, и заради това как е осмислил загубите си. Самотата и циничната враждебност могат да се подсилват взаимно: самотният човек започва да възприема околните като ненадеждни или като действащи със скрити мотиви, а подобно недоверие затруднява близките отношения и задълбочава самотата. Така подозрението намалява контактите, а липсата на контакти сякаш потвърждава подозрението.

Сходен механизъм се задейства и при неуважение. Преживяното неуважение засилва циничните убеждения, а циничното поведение увеличава вероятността човек отново да бъде посрещнат с неуважение. Очакването за измама или лошо отношение води до по-подозрително и враждебно поведение, а реакцията на околните изглежда като доказателство, че първоначалното недоверие е било оправдано.

Възрастта променя и доброто, и лошото. По-възрастните хора средно по-рядко приемат нови гледни точки и по-малко търсят непознати преживявания, но същевременно по-добре контролират емоциите си и по-лесно пренебрегват маловажните разочарования. Затова времето не носи автоматично нито мъдрост, нито горчивина. Когато опитът се осмисля като част от живота, той може да доведе до приемане и спокойствие. Когато е свързан с продължителна самота, неуважение и усещане за безсмислие, същият опит може да се превърне в недоверие към хората.