Франсоа Трюфо е режисьор, чиято биография сякаш е написана за сценарий. Роден е на 6 февруари 1932 г. в Париж и до десетгодишна възраст го отглежда баба му. След това живее с майка си и доведения си баща, а по-късно описва детството си не като физическо насилие, а като усещане за нелюбов и пренебрегване. През 1968 г., когато открива биологичния си баща, отива до дома му, изчаква го и го вижда, но не се представя. Вместо това прекарва вечерта в кино, гледайки „Златната треска“ на Чарли Чаплин.

Спасението му е киното: като ученик редовно пропуска часове, за да гледа филми в малки парижки киносалони, понякога по 14 или 15 пъти едно заглавие. В дневника си отбелязва по три филма на ден и по три книги седмично. Първо мечтае да бъде писател, после филмов критик, а накрая започва да прави кино. Обсесията му има и практични последици. Когато основава филмов клуб, натрупва дългове и на 16 години открадва пишеща машина от работното място на баща си, за да плати сметките. Заради кражбата попада в полицията и в център за наблюдение на непълнолетни, но критикът Андре Базен се намесва за освобождаването му и му помага да започне работа.

Трюфо е човек на крайностите. След арест за дезертьорство от армията прави опит за самоубийство. По-късно превръща болезнените си младежки преживявания в основа за „Четиристотинте удара“ – филма, който през 1959 г. го превръща в един от символите на френската Нова вълна. Едновременно е потаен и събира почти всичко, което минава през ръцете му: билети за кино, журналистически пропуски, бележки за кастинги и писма. Въпреки многократните курсове така и не овладява добре английски, което усложнява работата му по „451 градуса по Фаренхайт“.

Личният му живот също е белязан от силни контрасти. Има връзки с актриси като Жана Моро, Катрин Деньов, Жаклин Бисе, Изабел Аджани и Фани Ардан, но често запазва близост с тях и след края на романтичните отношения. Той е едновременно срамежлив и настоятелен, романтичен и обсебващ – качества, които пренася и в героите си.

Най-важното у Трюфо е, че почти не разделя живота от киното. Детството му става материал за Антоан Дуанел, приятелствата – за герои, а любовите – за сюжети. Затова филмите му изглеждат лични, без да са просто дневник. Той оставя 21 пълнометражни филма и репутация на противоречие: яростен критик на старото френско кино, който като режисьор постепенно заменя нападателността с щедрост. Странностите му не са украшение, а двигателят, който го отвежда от парижките киносалони до историята на световното кино. Трюфо умира на 21 октомври 1984 г. на 52 години от мозъчен тумор.