Президентската институция е важна, защото може да даде легитимност от името на всички в политическия живот. Българското общество обаче рядко се обединява около общ интерес; пример за подобно обединение е периодът, в който Петър Стоянов изразява значителен консенсус за политическа промяна. Днес значението ѝ е свързано най-вече с концентрацията на власт: за първи път има ясно мнозинство на една формация при разпадаща се и неспособна да се обедини опозиция. Затова дебатът трябваше да е дали президентът може да бъде коректив на това мнозинство и да предложи алтернативна визия за обществения дебат и политическия дневен ред. Това трябваше да е фокус и за Илияна Йотова, включително спрямо формацията, която я подкрепя. Кампанията обаче не тръгна в тази посока.

Вместо голям разказ за развитието на политическата система, външнополитическия контекст и икономическите предизвикателства, надделяха сблъсъците около историята на кандидатите и скандали като този с помилването и Петрохан. Другата голяма битка беше за обществения разказ: от една страна, видима реставрация на комунистически практики и връзки с Русия, а от друга – по-слабо, недостатъчно убедително защитаване на демократичното пространство. Възможно е темата с дроновете и сигурността на териториалните води също да повлияе на вота.

При Андрей Гюров основен проблем беше грешният профил на кандидата. Той опита да се разграничи от формациите, които го издигат, но като служебен премиер остана трайно свързан с тях. Политическата му кариера е изградена срещу голяма група избиратели, най-вече на ГЕРБ, а очакването те доброволно да го подкрепят е нереалистично. Той отсъстваше от сериозни обществени дебати в продължение на месеци – за бюджета, дроновете, участието в инициативи на НАТО и изказванията пред ООН. Закъснялата кампания го постави в неизгодна позиция. Липсваше и страст, дори гняв срещу неадекватната реакция при реална заплаха за националната сигурност; вместо това кампанията напомняше повече на социални мрежи.

По външна политика това, което Румен Радев нарича външна политика, по-скоро е вътрешна – послания за мобилизация на собствените избиратели, без реални външнополитически резултати. Затова външната тема сама по себе си едва ли ще обърне вота. Решаващи може да се окажат заплахата за сигурността и вътрешните антипатии. Големият нерешен въпрос е дали избирателите на ГЕРБ ще видят в Илияна Йотова достатъчно голяма заплаха и ще подкрепят Гюров, или ще използват вота, за да му отмъстят. Тези избиратели вероятно ще решат изхода на балотажа, но не и на първия тур. Борисов не показва самочувствие, а липсата на кандидат на ГЕРБ говори за обърканост – между желанието да се противопоставят на причинилите им проблеми и ценностите, заради които биха преглътнали много, за да спрат Прогресивна България.

При Йотова грешките бяха няколко. Първо, заиграване с патриотарски послания, включително изказването, че няма да прати сина си на фронта в Украйна – теза, която от президентската институция би трябвало да има институционални последици. Второ, темата за кирилицата, която дразни избиратели, познаващи историята и знаещи, че кирилицата трябва да се защитава от руски опити за присвояване. Трето, колебливостта по външна политика, по въпроса с дроновете и липсата на твърд тон към руската посланичка. Това разколебава периферията на Прогресивна България, която не одобрява подобно поведение.

Ако цялата власт се концентрира в една формация, двете най-големи заплахи са посредствеността на управлението – особено във Външно министерство, където инициативите често катастрофират заради липса на конкретика и институционалност – и продължаващата реставрация на комунистическия режим. Йотова едва ли ще се еманципира от формацията, която я подкрепя. Тя може да имитира принадлежност към европейски ценности, но не изглежда способна да ги отстоява, когато е необходимо.