На 23 октомври 1989 г., десет минути преди среща с американския посланик Сол Полански, Петър Младенов получава предупреждение да обвини Съединените щати в груба намеса във вътрешните работи на България. По телефона се включва и Тодор Живков. Външният министър отказва да промени подготвения разговор за състоянието на двустранните отношения.

На следващия ден Младенов написва писмо до Политбюро и ЦК на БКП с дата 24 октомври 1989 г. То се превръща в един от най-острите вътрешнопартийни документи в края на управлението на Живков. В него Младенов заявява, че при отношението на партийния лидер към него не може повече да изпълнява задълженията си нито като член на Политбюро, нито като министър на външните работи. Поводът е непосредственият конфликт, но критиката бързо излиза извън рамките на личния спор.

„Със своята политика Тодор Живков изхвърли България извън бързея на времето“, пише Младенов. Той обвинява дългогодишния ръководител, че е довел страната до дълбока икономическа, финансова и политическа криза, а чрез „неискреност и дребни хитрувания“ е изолирал България от света и дори от Съветския съюз. В писмото страната е поставена в едно „корито“ с Румъния на Николае Чаушеску.

Писмото е написано на 24 октомври, но е предадено на партийното деловодство на 25 октомври, а оставката е официално депозирана два дни след написването. Документът е раздаден на членовете на Политбюро. Живков реагира остро и настоява Младенов да оттегли написаното. Към външния министър са изпратени партийни представители, но той отказва; срещата между двамата ръководители също не води до оттегляне.

Откритото несъгласие идва на фона на задълбочаваща се криза в комунистическия блок. През есента на 1989 г. промените в Полша и Унгария, разпадането на стария модел в Източна Европа и дистанцирането на Москва оставят българското ръководство все по-изолирано. Писмото от 24 октомври е определено като начало на промяната, довела до отстраняването на Живков.

На 9 ноември Политбюро приема оставката на Живков като генерален секретар на ЦК на БКП. На 10 ноември пленумът на Централния комитет официализира решението и избира Петър Младенов за негов наследник. На 17 ноември Народното събрание го избира и за председател на Държавния съвет. Така писмото, започнало като протест срещу конкретна намеса в работата на външното министерство, се превръща в публичен знак, че разривът във висшето партийно ръководство вече не може да бъде прикрит.