Георги Господинов свързва засилващата се носталгия с несигурността за бъдещето. Според него, когато перспективата напред избледнее, политически сили и диктатори започват да предлагат „светло минало“ вместо светло бъдеще и така превръщат носталгията в инструмент за влияние.

Писателят израства в България по време на комунистическия режим, когато официалният разказ е бил колективен, а личният опит често е оставал извън публичния разговор. Затова в началото на писателския си път той се обръща към историите на баба си, дядо си, баща си и на хора, които не са били публични личности. Много от тях трудно са говорили за живота си през комунизма, защото десетилетия страх са правили личното свидетелство почти невъзможно. За Господинов това разказване е форма на съпротива срещу тоталитарния разказ: когато човек разкаже собствената си история, той възстановява връзката с другите и затруднява внушаването на омраза към цели народи или общности.

Тези теми са в центъра и на романа „Времеубежище“, за който Господинов и преводачката Анджела Родел получават Международната награда „Букър“ през 2023 г. Това го прави първия български писател, спечелил отличието. В книгата носталгията постепенно се превръща в политически проект: обещанието за връщане към „най-щастливото“ десетилетие носи със себе си забрани за пътуване, ограничения върху облеклото и музиката, дефицит и липса на свобода да изразяваш мнение. Писателят нарича това хрононосталгия – тъга не толкова по място, колкото по друго време. Тя се засилва, когато хората престанат да вярват, че бъдещето ще е по-добро от настоящето, и миналото започва да изглежда като единствената възможна посока.

Господинов предупреждава и за последиците от културната изолация. Ако литературата се затвори в границите на една държава и започне да се храни само със собствените си митове, тя губи контакт с различните гледни точки и престава да създава нови значения. Той дава пример със съвременна Русия, култура, подложена на подобно затваряне, и смята, че при политическа промяна ще са нужни десетилетия, за да се възстанови нормалният ѝ обмен със света.

За самия него литературата има най-голяма сила там, където възстановява човешката близост. В свят на поляризация, гняв и прекъснати разговори способността да съпреживяваме чуждата история остава нейното най-важно оръжие.