На 1 ноември България отбелязва Деня на народните будители. Обикновено си спомняме за Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Георги Раковски и Иван Вазов, но историята на почитта към тях не е била безспорна. Около големите имена са се водили литературни войни, политически конфликти и обществени скандали.

Иван Вазов днес е Патриархът на българската литература, но още приживе признанието към него предизвиква противоречия. През 1895 г. е организирано първото голямо всенародно честване на български писател – 25 години от началото на литературната му дейност. Вазов получава поздрав от княз Фердинанд и орден „Св. Александър“, но този възторг дразни част от литературните среди. Пенчо Славейков и кръгът около списание „Мисъл“, както и д-р Кръстьо Кръстев, поставят под съмнение художествената стойност на творчеството му. Още по-рано, през 1883 г., Захари Стоянов влиза в остра полемика с Вазов, а писателят отговаря с критики, включително чрез стихотворението „Към една кал“. Спорът не е само лична неприязън, а сблъсък между различни представи за българската литература – национални идеали или нови художествени форми и естетически критерии.

Христо Ботев също е сред най-силно свързаните с националната идентичност личности, но историята на паметниците му е изпълнена с напрежение. Първият паметник във Враца е открит на 27 май 1890 г. в присъствието на княз Фердинанд, Стефан Стамболов, майката и съпругата на революционера. Още тогава възникват противоречия: врачанският митрополит Константин отказва да присъства, а русофилски настроени бивши опълченци демонстративно не поздравяват княза. Майката и съпругата на Ботев остават разочаровани от образа, който не отговаря на представата им за едър и висок революционер. През 1955 г. паметникът е демонтиран по време на управлението на Вълко Червенков, който определя творбата на австрийския скулптор Густав Еберлайн като буржоазна. Демонтажът става нощем, без обществено обсъждане, и предизвиква остри протести във Враца. След временен паметник през 1964 г. е открит сегашният 12-метров монумент на Владимир Гиновски, чийто проект първоначално среща възражения – местните съветници не харесват Ботев със свалена сабя и свитък със стихове до сърцето.

Денят на народните будители също показва колко трудно се изгражда обща национална памет. Празникът е официално обявен през 1922 г. по предложение на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски след войни, национални катастрофи и политически разочарования. Още преди това, през 1901 г., при 25-годишнината от Априлското въстание студентска демонстрация се противопоставя на смесването на честването на въстаниците с полагането на първия камък за паметника на руския император Александър II в София. Младите хора настояват акцентът да бъде върху българските герои и тяхната саможертва.

Съвременен пример за напрежението около националните символи е бурята от януари 2024 г. около стихотворението „Аз съм българче“. Повод става публикувано мнение за образователната система и интеграцията на деца от различен етнически произход. В публичното пространство започват да се разпространяват твърдения, че стихотворението на Вазов ще бъде премахнато от учебниците. Министерството на образованието и тогавашният премиер Николай Денков опровергават подобни твърдения. Случаят показва колко лесно литературен текст може да се превърне в политически символ и повод за обществено противопоставяне. Въпросът вече не е дали Вазов заслужава признание, а кой има право да определя как трябва да бъде четено и преподавано творчеството му.

Историите на Вазов, Ботев и създаването на Деня на народните будители показват, че националните герои не са просто личности от миналото. Те са и поле на обществени битки – литературни, политически и свързани с начина, по който едно поколение иска да помни историята. Зад всеки паметник стои не само човекът, на когото е посветен, но и епохата, която го е издигнала, политиката, която го е подкрепила, и обществото, което понякога се е противопоставило. Затова въпросът около 1 ноември е не само кои са нашите будители, а как сме решили да ги превърнем в национални символи.