Статията защитава тезата, че обичта към кучето не е нито модерна прищявка, нито израз на конкретна идеология, а дълбока част от човешката история. Авторът разказва за семейство, отгледало много кучета – две спасени от улицата и едно загубено съвсем наскоро. Признава, че ако някой беше убил кучето му пред очите, реакцията му щеше да бъде крайна.

Аргументът се подкрепя с примери от Древен Рим, където кучетата са били погребвани в семейни гробници с трогателни послания, както и от Средновековието, оставило емоционални свидетелства за връзката на крале и рицари с техните кучета. Според текста тази връзка е на близо 30 000 години: кучето е първото опитомено животно, създадено чрез хилядолетна селекция от вълци, за да пази лагера, да бди над децата, да гони хищници, да обича и да умира за човека.

Затова обичта към кучето се представя като фундаментално човешка и присъща на всяка култура – от Сибир до Сахара. Жестокото убийство без причина е обратното: нещо извън човешката норма. Финалът изразява убеждение, че извършителят на такова деяние трябва да понесе тежко наказание.