Кристалната нощ: когато мълчанието става съучастие

Кристалната нощ е един от най-мрачните повратни моменти в историята на Холокоста, защото бележи прехода от системна дискриминация към открито, организирано и толерирано от държавата насилие срещу евреите. В нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г. в Германия и Австрия са опожарени стотици синагоги, разрушени са хиляди еврейски домове и магазини, убити са десетки хора, а около 30 000 еврейски мъже са изпратени в концентрационни лагери. Но най-тежкото послание е, че евреите вече нямат права, защита и място в обществото.

Според проф. д-р Александър Оскар, председател на Организацията на приятелите на Израел в България „Негев“, Кристалната нощ не поставя началото на антисемитизма. Тя е резултат от години пропаганда, дискриминационно законодателство и постепенно обезчовечаване. Холокостът не започва с газовите камери, а с думи, предразсъдъци, дискриминация и мълчанието на онези, които са могли да се противопоставят.

След погрома за германските евреи рухват и последните илюзии за сигурност. Държавата вече не просто отказва защита, а сама организира и насърчава насилието. Полицията и институциите, чиято задача е да гарантират сигурността на гражданите, се превръщат в инструмент на преследването. Обществото реагира различно: има хора, които помагат на еврейските си съседи, но мнозина остават безучастни, а други участват в погромите. Оттук идва и една от най-важните поуки: злото не се нуждае непременно от подкрепата на мнозинството, понякога му е достатъчно мнозинството да мълчи.

Предупредителните знаци, че едно общество поема в опасна посока, са няколко. Първият е нормализирането на езика на омразата. Вторият е дехуманизацията, при която определена група започва да се представя като виновна за всички проблеми. Третият е бездействието на институциите, защото когато омразата остава без последствия, тя се превръща в приемлива форма на обществено поведение. Опасно е и разделянето на хората на „наши“ и „чужди“, на такива, които заслужават права, и други, които не ги заслужават. Социалните мрежи правят тези процеси още по-бързи и по-опасни.

България има важна историческа традиция на съпротива срещу антисемитизма. Спасяването на близо 48 000 български евреи по време на Втората световна война е повод за национална гордост. Но тази история не дава имунитет срещу омразата. През последните години се наблюдава тревожно нормализиране на антисемитска реторика, особено в социалните мрежи и в определени политически среди. Възраждат се стари конспиративни теории, думата „евреин“ понякога се използва като обида, а еврейският произход на публични личности се превръща в инструмент за политическа атака. Не всеки национализъм е антисемитизъм и не всяка критика към Израел е проява на омраза, но институциите, политическите лидери и гражданското общество трябва да реагират категорично срещу всяка проява на омраза.

След терористичното нападение на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври 2023 г. усещането за сигурност на евреите по света се променя завинаги. Бяха убити около 1200 души, а 251 бяха отвлечени като заложници. В редица европейски държави последва сериозно увеличение на антисемитските прояви. Еврейски училища, синагоги и културни центрове се нуждаеха от засилена охрана, а мнозина евреи започнаха да се притесняват открито да носят символи на своята идентичност. В България не се наблюдават мащабите на някои западноевропейски държави, но това не означава, че обществото може да остане спокойно или безразлично.

Разграничението между критика към израелското правителство и антисемитизъм е ясно, стига подходът да е добросъвестен. Израел е демократична държава с активен политически дебат, а критиката към конкретни политики и военни операции е легитимна. Антисемитизмът започва там, където критиката се превръща в колективно обвинение срещу всички евреи. Твърденията, че евреите колективно контролират медиите, банките или правителствата, не са политическа критика, а класически антисемитизъм. Същото важи за атаки срещу еврейски училища и синагоги заради действията на Израел, за използването на нацистки символи, за оправдаването на убийства на еврейски цивилни или за възхвалата на терористични нападения.

Историческата памет изисква да се признават и двете страни на българската история. България има основание да се гордее със спасяването на близо 48 000 евреи, като важна роля имат Българската православна църква, народни представители начело с Димитър Пешев, интелектуалци, общественици и обикновени граждани. Но през март 1943 г. българските власти участват в арестуването и депортирането на 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. Тези хора са предадени на нацистка Германия и почти всички са убити в Треблинка. Днешните поколения не носят лична вина за тези престъпления, но носят отговорност да ги познават, да ги назовават и да не допускат повторение.

Паметта за Холокоста не трябва да бъде само ежегодна церемония. Тя трябва да бъде част от образованието на младите поколения, които е необходимо да знаят не само какво се е случило в лагерите на смъртта, но и как европейските общества са допуснали това. Трябва да се научат да разпознават пропагандата, манипулацията, конспиративните теории и езика на омразата. Организацията „Негев“ обединява хора с различен етнически произход, религиозни убеждения, професии и политически възгледи около идеята, че приятелството между България и Израел трябва да се основава на демократични ценности, взаимно уважение и категорично противопоставяне на антисемитизма.

„Никога повече“ не трябва да бъде просто лозунг. Той трябва да бъде ежедневен морален ангажимент: да не се мълчи, когато някой е унижаван заради произхода си; да не се остава безучастен, когато омразата се превръща в политически инструмент; да не се допуска човешкото достойнство да бъде поставяно под въпрос. Паметта за Холокоста е отговорност към убитите, към децата и към бъдещето на човечеството.