На 6 ноември 1920 г. сръбските войски навлизат в Царибродско, Босилеградско, Струмишко и части от Трънско и Кулско. Тези територии са откъснати от България след Ньойския договор, подписан на 27 ноември 1919 г. и влязъл в сила на 9 август 1920 г. Навлизането започва, преди международната комисия да приключи окончателното очертаване на границата.

Откъснатите земи обхващат малко над 1545 кв. км и 64 509 души население. Сред тях са 54 758 българи, 8637 власи, 549 роми и 127 сърби. Районът включва два града, три пазарни средища и 118 села, а в по-широкото понятие за Западни покрайнини влизат 129 селища, 25 от които са разсечени от новата граница.

Ньойският договор променя и всекидневието на хората. В някои села границата разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, пътища и гробища, а семейства и роднини остават от двете ѝ страни без свободен достъп. Френският представител в комисията полковник Ордьони я нарича „неестествена граница“, която пренебрегва географските и етнографските условия. Сред местните българи тя остава в паметта като „Черната граница“.

В деня на навлизането Народното събрание прекратява заседанията си в знак на протест, а в България е обявен тридневен национален траур. В откъснатите територии има 115 училища, шест прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7892 ученици, както и 45 български църкви. Черната забрадка се превръща в знак на траур сред българките, останали от западната страна на границата. Паметта за събитията се съхранява чрез ежегодното отбелязване на Деня на Западните български покрайнини и чрез разказите на поколенията.