Статията разглежда законопроект, който предвижда регламентиране на употребата на книжовния български в публичната сфера и създаване на консултативен съвет към Министерския съвет. Критиката е, че зад инициативата стоят националистически опортюнизъм и опит за политическа инструментализация на езиковия пуританизъм. Изразява се опасение, че подобни мерки могат да доведат до глоби за употреба на чужди думи в ежедневната реч.

Основният аргумент е, че езикът е жив и непрекъснато променящ се процес, а не завършен продукт или паметник. Затова грижата за него трябва да насърчава взаимодействието с други езици и култури, вместо да управлява естественото му развитие. Българският език е пример за историческа отвореност и е възприемал пластове от гръцки, турски, арабски, персийски, френски, немски, руски, италиански и английски.

Отбелязва се, че френският закон „Тубон“ често се представя погрешно като забрана на английските думи, докато всъщност регулира употребата на френски в определени публични и институционални контексти. Исландският пример пък показва политика, насочена към функционалността на езика, а не към неговата чистота. Според Бахтиновото понятие за многогласие езикът събира различни социални, професионални и индивидуални гласове.

Изводът е, че езикът не е чистота, а свобода. Най-лошата грижа за него е опитът да бъде спасен до смърт чрез забрани и административен контрол.