Изкачването на Еверест е дълго подготвяна цел, но връхът не е гаранция за успех. След 8848 метра алпинистите се изправят пред спускане, което може да се окаже по-опасно от атаката към върха. Причината не е една: умора, обезводняване, загуба на концентрация, натоварване на коленете и най-вече кислороден недостиг.

Над 8000 метра започва така наречената смъртна зона. Атмосферното налягане е около една трета от това на морското равнище, затова всяко вдишване носи далеч по-малко кислород. Последствията включват объркване, забавени реакции, нарушена преценка и лоша координация. Дори опитен алпинист може да сгреши при осигуряването или да вземе опасно решение.

Особено рисковано е късното достигане на върха. Повечето експедиции тръгват през нощта, за да са горе рано сутринта и да имат време за слизане. Вятър, задръстване по маршрута или технически проблеми обаче могат да забавят групата. Тогава идва дилемата: да продължи към целта, която изглежда близо, или да се откаже и да запази сили за връщане. В алпинизма има понятие „час за обръщане“ – момент, след който спускането трябва да започне независимо от близостта до върха. На Еверест успехът не е само достигане на върха, а безопасно завръщане.

Данните показват, че последният етап е особено опасен. Значителна част от смъртните случаи настъпват в деня на атаката към върха, а мнозина загиват именно при слизане. Оцелелите често достигат върха по-рано – около 9–10 часа сутринта, докато загиналите са стигали там по-късно, около 13–14 часа. Съвременното оборудване, по-добрите прогнози и по-добрата организация са намалили риска при спускане, но не са го премахнали.

Еверест е отнел живота на стотици хора. Сред жертвите има не само чуждестранни алпинисти, но и шерпи и високопланински работници, които подготвят маршрути, пренасят кислород и оборудване и осигуряват безопасността на експедициите. За тях опасността често идва още преди финалното изкачване.

Планината е и последно място за покой за много загинали. Според оценки над 200 тела остават по склоновете. Ниските температури забавят разлагането, а евакуацията над 8000 метра е изключително трудна, скъпа и рискова за спасителите. Затова в много случаи телата остават там, където хората са загинали. Един от най-известните случаи е този с „Зелените обувки“ – тяло край североизточния маршрут, превърнало се в зловещ ориентир. Самоличността му не е окончателно потвърдена, а години по-късно останките са преместени извън основната пътека.

На Еверест възниква и тежка морална дилема: какво се прави, когато алпинист срещне човек, който не може да продължи сам. На нормална височина помощта е естествена реакция, но над 8000 метра изтощен човек може да не се движи дори с подкрепа. Пренасянето през стръмни ледени участъци изисква усилията на няколко души, които самите са на предела на силите си. Недостигът на кислород, вятърът и тъмнината намаляват шансовете за успешно спасяване. Понякога спасяването на един човек поставя под риск живота на всички останали.

Смъртта на Еверест не идва само от падане или лавина. Сред основните опасности са височинната болест, измръзването, хипотермията, крайното изтощение и високопланинският мозъчен оток. При него човек започва да залита, губи ориентация, изпитва объркване и може да загуби съзнание. На такава височина алпинистът невинаги осъзнава колко тежко е състоянието му и продължава напред, докато организмът вече не функционира нормално.

Еверест не е непременно най-смъртоносният връх спрямо броя опити, но съчетава екстремна височина, огромен интерес и много експедиции. Затова историята му остава предупреждение: изкачването може да изисква най-големите физически усилия, но слизането често е най-критичното изпитание. Истинското покоряване на върха е завръщането жив.