Михаил Горбачов е представен като политик, чиято сила е в прагматизма: той не просто формулира стратегия, а я подлага на проверка чрез действия. Още от средата на 1985 г. става ясно, че достъпът му до върха на Съветския съюз е труден и парадоксален, но именно неговата прагматична нагласа го прави разпознаваем както за съюзниците, така и за противниците. Той разбира, че комунистическата система не може да се промени само с лозунги, и започва да разделя проблемите на части, за да търси работещи решения.

Външната политика е най-видимата част от тази промяна. Войната в Афганистан, продължила от края на 1979 до началото на 1989 г., е описана като тежко наследство и „Виетнам на Съветския съюз“. Нейният край е представен като затваряне на мрачна глава. По-късно Горбачов заявява, че Москва вече не желае да подкрепя комунистическите правителства в Полша, Унгария и Чехословакия и че Източна Европа трябва сама да избере пътя си. До края на 1989 г. комунистическите режими в региона падат, Варшавският договор се разпада, а Берлинската стена също е съборена.

Друг ключов акцент е разоръжаването. Срещата между Горбачов и американския президент Буш през 1991 г. поставя ограничаването на въоръжаването като приоритет. Като важно постижение е отбелязано забавянето на ядрената надпревара и ликвидирането на ракетите със среден обсег. Тези решения не са лесни, защото вътре в Русия има противоречия, но те променят световната ситуация.

Статията проследява и българските следи от политиката на Горбачов. Посещенията му в България през 1985, 2002, 2010 и 2014 г. показват интереса му към пътя на другите комунистически държави. В разговори с журналисти и политици той говори за гласността, перестройката и промяната в елита. Срещите с професор Кръстьо Петков и спомените за Луканов подчертават как идеите за коренен прелом в Източна Европа са намирали отзвук и в България.

В текста се прави и по-критичен извод: Горбачов дава тласък срещу схоластиката и елементарния комунизъм, но след това държавите не успяват да изградят нужния контрол и ефективно правосъдие. Затова днес въпросът за него е свързан и с отговорността на елитите, олигархията и забогатяването. Споменава се и тезата, че на всеки 35 години в България започва голяма промяна, а изборът дали да се върви към нея, или към приоритетите на Горбачов, остава открит. Финалът поставя остро въпроса за разделението между малцина богати и мнозинство гладни, което прави успеха на държавата труден.