Спорът около втория пенсионен стълб е съпътстван от тежки думи, но зад тях стоят конкретни факти. Натрупаните средства по личните партиди в универсалните пенсионни фондове остават там и не се предвижда да бъдат докосвани. Затова определението „национализация“ е подвеждащо и по-скоро плаши, отколкото обяснява.

Реалната промяна е в бъдещия модел на разпределение: задължителната вноска към универсалните фондове се намалява от 5% на 2,5%, а другите 2,5% се прехвърлят към НОИ. Аргументът е, че държавният стълб работи на принципа на солидарността и гарантира реални пенсии. Частните фондове през годините трудно покриват дори инфлацията с доходността си, но редовно удържат такси.

Така се засилва общественият осигурителен фонд, който издържа настоящите и гарантира бъдещите пенсионери. Вместо парите на милиони българи да захранват финансовия катализатор на шепа частни дружества и да се топят от пазарните рискове, те отиват в солидарната система. Държавата не прибира тези средства за себе си.

Критиката към неолибералния догматизъм е, че частният пазар не решава социалните проблеми. Според защитниците на промяната те се решават от работеща и силна социална държава. Детайлите тепърва ще се виждат в официалния текст на Закона за държавния бюджет за 2027 г., но на първо четене решението изглежда солидарно и в интерес на работещите хора. Никой не пипа парите на хората, а се ограничават печалбите от такси, които частните фондове усвояват на техен гръб.