На 23 октомври 1893 г. шестима дейци се събират в Солун и поставят началото на организация, която през следващото десетилетие се превръща в основен двигател на борбата в Македония и Одринско. Сред основателите са д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев.

Срещата се състои, докато двете области са част от Османската империя, а християнското население очаква реформи по член 23 от Берлинския договор. Новият комитет си поставя за цел да противодейства на сръбската и гръцката пропаганда и да организира борбата за свободата на българите в Македония и Одринско.

В ранния период структурата е известна като Български македоно-одрински революционни комитети. Първоначално се изгражда тайна комитетска мрежа, а през 1894 г. започва изработването на устав и правила. Организаторите се вдъхновяват от опита на българското Възраждане и по-специално от принципите на Вътрешната революционна организация на Васил Левски. Изградена е мрежа от централни, окръжни, околийски и селски комитети. За първи председател на Централния комитет е избран д-р Христо Татарчев, а Дамян Груев става секретар-касиер.

През 1896 г. Солунският конгрес приема устав и политическа програма, в която целта е формулирана като „пълна политическа автономия на Македония и Одринско“. Тази формула има практическо и политическо значение: позволява борбата да бъде представяна като дело на местното население, а не като пряко присъединяване на областите към друга държава. В същото време документите отразяват мястото на българската общност и Българската екзархия в тогавашната обществена и политическа среда.

През 1902 г. организацията започва да се нарича Тайна македоно-одринска революционна организация, а след 1905 г. се утвърждава името Вътрешна македоно-одринска революционна организация – ВМОРО. Под това име тя е свързана с подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.

Първата среща в Солун не е голям конгрес и не създава веднага разгърната мрежа. Нейното значение е в решението на шестимата дейци да превърнат разпръснатото недоволство и местните инициативи в централизирано революционно движение. От тази малка група започва организацията, която десет години по-късно изправя Македония и Одринско пред най-голямото въстание срещу османската власт в началото на XX век.