В края на миналия век в редакцията често идваше Зденка Тодорова — българка от Цариброд, книжовничка от семейство на книжовници. Югославия се разпадаше, а българите от Босилеградско и Царибродско вярваха, че след близо век на посръбчване идват по-добри времена. Надеждите им бяха свързани със СДС и с т.нар. вътрешни българи, но тези надежди бяха излъгани. Зденка говореше красив български с характерното за западните краища удебеляване на Л-то. Когато ставаше дума за сънародниците ни в Сърбия, тя казваше населението, а не народ. Авторът често я поправяше, но сега смята, че тя е била права — поне за тукашните българи това определение е подходящо.

Зденка е от последните български будители — от онези, чиито портрети слагаме по стените и почитаме всяка година на 1 ноември. Парадоксално, духът на България се е съхранил повече зад граница, отколкото тук, макар при новата емиграция вече да властва тоталното отрицание. Зденка е направила повече за България от всички днешни патриоти. Те зоват да мразим, докато тя учеше българите да обичат България. Някога беше и председател на Хелзинския комитет; ако беше в България, може би щяха да я бият, но по-вероятно е просто да я игнорират, защото ние не си бием будителите — игнорираме ги.

Празникът на будителите е създаден по време на управлението на земеделците през 1922–1923 г. Предложението е на министъра на просвещението в правителството на Александър Стамболийски — Стоян Омарчевски, който взел идеята от писмо на обикновен селянин. Името на празника дал проф. Боян Пенев. По време на мандата на Омарчевски като просветен министър, продължил около две години, в България са открити над 1000 училища — в години след войни, репарации, бедност и терор. Днес истинска реформа би била всички ученици да учат едносменно, а не да стават по тъмно или да се прибират по нощите.

Връщайки се към будителите, авторът стига до мисълта, че народ, който чества своите будители, косвено признава, че е бил заспал. Но го гложди подозрението, че той не се е събудил и че дори не иска да бъде буден. Затова празникът е и повод за неудобен въпрос, а не само за почит.