Библията не е дело на един автор, а свещен корпус, събиран в продължение на векове и включващ различни жанрове – разкази, закони, пророчества, поезия, мъдростна литература, евангелия и писма.

Традицията приписва Петокнижието на Мойсей, но историко-критичните изследвания виждат в него дълъг процес на съчетаване на стари предания, законови текстове и редакции. Сред аргументите е и описаната във Второзаконие смърт на Мойсей. Документалната хипотеза разграничава няколко текстови пласта, макар конкретните граници и имена на източниците да остават спорни.

Псалмите са сборник от по-стари песенни и молитвени материали, а пророческите книги често съдържат по-късни допълнения и преработки от ученици и последователи. Новият завет включва 27 книги. Евангелията традиционно носят имената на Матей, Марк, Лука и Йоан, но самите текстове не посочват пряко авторите си, затова се говори за анонимни произведения, получили имената си в ранната християнска традиция.

При Павловите послания седем се приемат за автентични от широк кръг изследователи, а авторството на други, включително Ефесяни и 2 Солунци, е спорно. Посланието до евреите е най-известният пример за текст с неустановен автор. За вярата Библията е боговдъхновена, а за библеистиката въпросът е кои хора, кога и как са я създавали, редактирали и предавали. Затова отговорът не е едно име, а много човешки автори – известни, предполагаеми и неизвестни – плюс писари, редактори и общности.