Андрей Ляпчев поема управлението на България през 1926 г. в момент, когато страната излиза от години на политическо насилие, преврати и атентати. Вместо обещания за бързо спасение, той избира курс към успокояване, възстановяване на стопанството и връщане на политическата борба в парламента. На 6 ноември 1933 г. умира след тежко заболяване, но остава в историята с необичайния за епохата умерен тон.

Роден през 1866 г. в Ресен, Ляпчев учи в Битоля, Солун и Пловдив, а после изучава финансови и стопански науки в Цюрих, Берлин и Париж. Работи в Министерството на финансите, участва в Демократическата партия и се утвърждава като специалист по публични финанси. Като министър на търговията и земеделието в кабинета на Александър Малинов участва в преговорите за признаването на българската независимост. На 6 април 1909 г. е подписан протоколът, с който Османската империя признава независима България, а Ляпчев успява да намали първоначално поисканата от Цариград сума от 500 милиона златни франка до 82 милиона.

След Първата световна война той се оказва в центъра на най-тежкия период от новата българска история. През 1923 г. е сред ръководителите на Демократическия сговор, а на 4 януари 1926 г. цар Борис III го назначава за министър-председател. Един от най-често разказваните моменти от управлението му е решението комунистите да получат възможност да участват в политическия живот под друго име. На острата реакция на ген. Иван Вълков Ляпчев отговаря: „По-добре да се борят с бюлетини, отколкото да взривяват черкви.“ Репликата се свързва с атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. и с убеждението му, че политическото насилие трябва да бъде заменено с парламентарна борба.

През февруари 1926 г. правителството обявява частична амнистия. Над 1000 политически затворници са освободени, а 70 души, повечето осъдени на смърт комунисти, получават помилване. Управлението търси и икономическа опора чрез два големи външни заема – за стабилизацията на страната и за настаняването и интеграцията на бежанците.

Ляпчев е запомнен с израза „Со кротце, со благо и со малце кютек“. Историческата му атрибуция обаче е спорна: първоначалната формула „Со кротце, со благо се отива надалеко“ е използвана от журналиста Григор Василев, за да опише курса на новото правителство, а добавката за „кютека“ остава в сферата на политическия фолклор. Друга показателна реплика му е приписвана през 1931 г., когато съпартийци го предупреждават, че Демократическият сговор ще загуби изборите: „Нека да ги загубим, ако трябва. Глас народен, глас Божи.“ Ляпчев действително напуска властта след изборното поражение през юни 1931 г.

За характера му банкерът Атанас Буров оставя силно определение: „Той не знаеше да мрази, той не знаеше да отмъщава, той не знаеше да преследва.“ След оттеглянето си от активната политика Ляпчев се отдалечава и заради влошеното си здраве. Умира през 1933 г. без преки наследници и завещава имуществото си на Българската академия на науките и Българското икономическо дружество.